Онези, които помнят доброто старо футболно време, сигурно

 понякога си мечтаят то да се завърне отново. Само че трибуните по стадионите ни стават все по-празни заради това, което се случва по терените и най-вече извън тях. Факт: едно време имахме футболисти, които не се грижеха първо за прическите си, нито за това коя чалга звезда да се залепят. Един от това поколение е Божидар Искренов. Гибона, който си спечели признанието Радостта на народа, подобно на бразилеца Гаринча, е един от последните големи артисти в българския футбол. Бърз, с неподражаем финт, рязък демараж и стрелба с двата крака. Неудържим за бранителите. Един от най-големите таланти в българския футбол за всички времена.

С него се срещаме на детския футболен турнир „Петър Боянов“. И съвсем естествено идва първият въпрос:
- Как попадна във футбола?

- Като всяко едно дете, което живее около стадиона. Ето като тези малките, които ще ги гледаме сега.

- Не са те карали както сега – трябва да отидеш...

- Какво да ме карат? Аз като започвах, беше преди 40 години.
Гиби има 56 мача и 5 гола за националния отбор, където дебютира на 28 октомври 1981 г. срещу Бразилия (0:3), а последния му мач е на 12 май 1993-а срещу Израел (2:2) в София. Участва на Световното първенство в Мексико през 1986-а (играе в 3 мача, осминафинал). За младежкия национален тим има 7 мача и 1 гол.

- Как влезе в националния отбор?

- През вратата, с крака. Как да влезеш? - шегува се звездата. - Там или можеш или не можеш. Някой е преценил, че трябва да отида в националния отбор, някой е преценил, че трябва да играя в мъжкия отбор на „Левски“... Бях много малък – на 17 или 18 години.

- Това е голямо постижение. Навремето много трудно се влизаше на тия години.

- Е, има няколко човека, които по-млади са влезли в националния отбор. Просто тогава бяха такива годините, че...

- Навремето имаше много силни футболисти и за да влезеш на 17 години в националния отбор, трябва да си бил много добър.
- Не знам дали съм бил много добър. Имало е треньори – хората, които преценяват и оценяват. Но да те вземат в националния отбор не е малко, нито пък в мъжкия отбор на „Левски“ да играеш. При положение, че има такива футболисти, които са по-големи, по-стари от мен, а аз новобранец. И да предпочетат мен, значи съм загатнал нещо и те са видели нещо в мен.

- Най-хубавият ти спомен от мач?

- Има много хубави спомени, много неприятни също. Щеш-не щеш това е част от живота. Имам един хубав спомен – мач от 1983-а с Югославия в Сплит. Беше последен мач от квалификациите за Европейското първенство по футбол. Тогава паднахме с 2:3 в последната минута, но мисля, че беше хубав мач. Друг спомен, въпреки че те са много – и хубавите и лошите, е един приятелски мач с Германия тук, във Варна. Беше на стадион „Юрий Гагарин“, който за мен беше един от най-хубавите в България, но те го развалиха, направиха го една дупка. Биха ни пак с 3:2, но мисля, че това също е един хубав спомен. Да вкараш на Германия два гола пак е нещо. И то на Германия най-силния отбор, който са имали.

- Кой играеше тогава?

- Всички – Румениге, Щилке, Шустел, Бригел-Мригел... всичките. Беше уникален студ.
Опитва се да си припомни кога точно се игра мача. Тук другата голяма звезда в родния футбол го поглежда въпросително, тъй като заради хората, които се скупчват около него, е изтървал нишката на разговора. „Ти беше малък още - обяснява му Гибона.

- Е 1982-1983-а на колко си бил? Къде?“
Стоичков: На село, къде?! С кравите.
Гибона: Говоря за мача с Германия като играхме.

После се обръща към нас:
- След това ми би рекорда. Аз бях вкарал два гола, след това и той вкара...
Стоичков: Три вкарах аз.
Гибона: Ама кой вкара първите два гола на Германия?
Стоичков: Вие сте по-дърти.

Искренов не обръща внимание на поредното приятелско захапване от страна на Камата и продължава:

- Това са едни хубави неща. Аз съм толкова години в тая манджа... Това е моят живот, то друго няма. Има много прекрасни моменти.

- Кажи за Испания.

- Там бях в „Сарагоса“. Бях малко – седем-осем месеца. Радомир Антич беше треньор.

- Той е голямо име...

- След това беше треньор на „Реал“ Мадрид, после не знам къде отиде.

- А какво се случи с теб после?

- Върнах се в България, бях в „Левски“. И след това заминах за Лозана. Три години и половина бях там. Беше много хубаво. Изкарах едни от най-хубавите си години, независимо, че вече бях на възраст.

- Къде в чужбина те приеха най-добре?

- В Лозана беше уникално. Там беше много хубаво не само примерно като атмосфера. И хората те приемат много хубаво. Всички говорят, че са студени в Швейцария, то се оказа, че там са по-топли от българите.

- Имало ли е моменти, в които си съжалявал, че си се захванал с футбола и си искал да се откажеш?

- Има моменти, в които имаш контузии, операции, не знаеш дали ще се оправиш. Има едни такива моменти, в които ако не можеш да се оправиш и да играеш, е много тежко. Но стискаш зъби, а и амбицията... Аз съм бил на 20 години, когато ми беше направена операция, след която не се знае дали ще играя повече. Обаче всичко се оправи. То всичко ти е отвътре. Защото знаеш, че друго не можеш да правиш, освен да риташ тая топка прословутата, която е празна.

- Артист опита да бъдеш...

- Всякакъв съм бил... Артист – в киното филми правих, бях танцьор... Общо взето да се забавлявам...

Стоичков отново не се сдържа и показва, че следи разговора:
- Беше във „ВИП брадър“.
Гибона: Не във „ВИП брадър“.
Стоичков: Къде беше?
Гибона: „Денсинг старс“
Стоичков, смеейки се: Там на добле пасо му е.а майката.

Гибона отново подминава закачката на Камата, все едно не я е чул и дообяснява:
- Просто се забавляваш вече, защото има и такива моменти.

- А сега в детската школа на „Левски“ какво се случва?

- Всичко е ОК. Има деца. Има много деца в България, обаче никой не им обръща внимание – това е целият проблем.
- Какво липсва в България, за да се върне доброто старо време?

- Липсват закони в България. Който го е страх от мечки, да не ходи в гората. Само че тях ги е страх – тези наши треньори и треньорчета... Треньорчета им викам аз, те не са треньори. Това са хора, които не искат да рискуват или не искат да подадат ръка на тези деца и юноши да влязат в първия отбор. Защото при тях вече само за друго се мисли. Само да имат някакви успехи, да не падат... Взимат някакви ментета. Никой не ги иска, а ние ги прибираме. И унищожаваме нашите деца. За сметка на едни наемници, които идват тук. Стои една-две години, после си тръгва, взел си е парите, а нашите деца отиват някъде си.

- Трябва регламент.

- Стоичков е по-малък. Едно време имаше само трима чужденци. И другото, което е – задължително трябваше да има един или двама от школата на клуба, бил той „Левски“, ЦСКА или „Черно море“... Трябва да играят юноши в мъжкия тим. И по този начин ти му даваш шанс за развитие. И всеки един има амбицията да влезе в първия отбор, само и само да започне. Едно, че е забавление, това е и нещо като професия. Но сега всичко приключи и всичко отиде на майната си.

Възмущението му не спира до тук:
- Ще докараш някакви бразилци, португалци, французи... някакви недоказани, въобще не си ги чувал и не знаеш за какво става въпрос. Никой не ги взима, ние ги взимаме в България. Е..х тая логика... Той ще дойде тук, играе-не играе си взима парите. А тия нашите деца отиват навън и край – всичко приключва. Толкова години труд...
Всъщност това е тема, която може да бъде продължена безкрай. Дали обаче някой ще послуша доказали се таланти като Божидар Искренов и Христо Стоичков?! Само времето ще покаже.

Източник: http://www.ydara.com/index.php?option=com_content&view=article&id=708:2013-01-04-12-28-13&catid=115:interview&Itemid=193

Снимки: Милена Марева